Изневярата не разрушава любовта, разрушава я криворазбраната лоялност. Любовта ни мами, а моногамията е най-голямата лъжа. Един манифест.
Преди много години срещнах едно момиче. Озовах се в леглото й след бурна нощ, пропита с алкохол. На сутринта, лежейки до нея, тя ми каза, че всъщност това, което очаква и желае от мен е просто секс, устройваше ме напълно. Аз винаги съм бил човек на дългите връзки, но тогава просто исках необвързващо, плътско забавление. С нея обаче много се разбирахме, бяхме от една порода и това ни позволи да продължим срещите си. Започнахме да се виждаме все по-често и по-често, започнахме да се храним заедно, да излизаме по разходки, да ходим заедно на партита, но най-дълго време прекарвахме в леглото. Нещата се развиха така, че от необвързващ секс взаимоотношенията ни прераснаха във връзка. Вярно е, че беше в много начален стадии, но все пак си беше връзка. Всичко свърши, когато аз й изневерих. Но не изневярата разруши любовта ни, разруши я това, че нарушихме споразумението си – да сме заедно, защото означаваме много един за друг. В това споразумение изневярата нямаше значение.
Любовта е моногамна
По-голямата част от хората в обществото ни са обвързани. Статистически погледнато, необвързаните са по-малко от една четвърт. Това е така, защото ние човеците търсим във връзките си стабилност, понякога (ако имаме късмет) намираме своето емоционално „вкъщи“ и не на последно място изживяваме сексуалността си.
Любовта е моногамна, само хората не са. За да докажа това твърдение не ми е нужна статистика. Нужно е само да погледнете хората около вас. Нужно е единствено да погледнете себе си. Ако все още не сте изневерили на половинката си, бихте го направили при подходяща възможност. Ако не сте го правили никога до сега, със сигурност ще го направите до края на живота си. Ако наивно вярвате, че никога няма да изневерите на човека до себе си, то този човек ще изневери на вас.
Днес изневярата е причина за масовото колабиране на браковете, за по-малкото сватби и за етаблирането на един нов модел в човешките взаимоотношения – модела на кратката любов и многобройното съвкупление. Изневярата унищожава доверието, разбива надеждите, свива сърцата и разделя семействата. В този контекст на мисли, решаващият въпрос изобщо не е „защо неможем да бъдем верни един на друг“. Решаващият въпрос е „защо идеалът ни за любовта се уповава на една лъжа“? Лъжата, че за да се обичаме трябва да сме сексуално верни един на друг.
Любовта е изкуство
„Сексуална вярност“ е само по себе си безсмислено понятие. Хората са в състояние да потискат желанията си или да се преструват, че желанията изобщо не съществуват. Това обаче е най-голямата илюзия, защото въпреки романтичната си нагласа човешкият вид си остава обсебен от секса. В световен мащаб, ежедневно се продава секс за милиарди. Порнография, проституция, сайтове за запознанства, социални мрежи, играчки, хапчета от фармацевтичната индустрия или секс терапевти от науката и образованието. Всички печелят от това, че облекчават потребностите на нашата сексуалност.
Всеки един от нас моралистите, докато заклеймява изневеряващите, в същото време намира за напълно нормално да задоволява сексуалните си потребности. В една връзка с годините желанието към партньора често (поне на моменти) започва да отслабва, но не и желанието за секс по принцип. Понякога хората успяват да живеят месеци или години с илюзията, че всъщност нищо не се е променило. В действителност всичко е различно – има проблем, и двамата партьори го знаят, но не си го признават заради „лоялността“ си един към друг.
Виждал съм много връзки, които приключват точно заради тази криворазбрана лоялност. Аз също съм бил нейна жертва и вероятно ще ми се случи отново. Склонен съм да вярвам, че това, което унищожава любовта не е изневярата, унищожават я нереалистичните очаквания, че секса може да съществува само в рамките на една връзка.
Защо приемаме за по-нормално да имаме серия от няколко краткотрайни и моногамни връзки, отколкото да имаме еднократни сексуални контакти с хора извън дългогодишната си връзка? Защо възприемаме серийната моногамия за нещо по-приемливо от това да живеем изобщо без догмата на моногамията? Може би не партньора е този, който ни мами, а самата любов? Наранява ни не изневярата, а верността?
В крайна сметка, желанието ни за дългогодишно и моногамно партньорство е резултат от копнежа за стабилно семейство и неразрушим дом. Това е напълно легитимно желание, едно човешко желание да имаме нашето собствено „вкъщи“. Предполагам, че би било честно да приемем и сексуалността си като емоционалното ни „вкъщи“, което също има своето право да бъде изживяно. Всички ние намираме себе си чрез индивидуалността, а не чрез предписаните ни роли в обществото. По същия начин и истинските ни взаимоотношения немогат да бъдат изиграни, те са резултат от личните ни потребности.
Любовта е шедьовър и в името на изкуството си струва да я живеем…
Интересно! Тезата обаче малко лавира ту в една посока, ту в друга. Последно – за моногамията (под една или друга форма и в каква точно), против моногамията изобщо или безразборност в отношенията като цяло (било то домашни, сексуални, емоционални и пр.)?
Напр.: “Но не изневярата разруши любовта ни, разруши я това, че нарушихме споразумението си – да сме заедно, защото означаваме много един за друг.” – ако твърдиш, че изневярата не разрушава любовта, а е своеобразен протест срещу моногамията и начин за разнообразие в сексуалното и не би трябвало да променя отношенията между двамата, как така тя едновременно с това всъщност нарушава/разрушава същите тези
отношения-любов (която според написаното по-надолу, оставам с впечатлението, че представяш като нещо, по свой начин, отделено от сексуалността) ?
И въпреки това, много си прав на финала – “Любовта е шедьовър и в името на изкуството си струва да я живеем!”
Четенето е по-хубаво, когато е абстрактно. Относно човешките отношения има много въпроси и нито един верен отговор. Моногамен или не, важно е човек се чувства добре в кожата си. Колкото до промяната, всеки от нас взима различни решения в живота си и те често не са категорични.
Факт е, че изневярата разрушава любовта. Аз обаче се питам защо? Истината е, че единст-вено ние можем да разрушим нещо толкова могъщо като любовта. Убиваме я със собствените си очаквания.
Четенето, както и писането са много условни неща, но това е предмет на друг разговор. Положителното е, че този ти коментар представя някаква теза, макар и отчасти противоречива със самия манифест.
Може би си прав, промяната се случва в живота на всеки, рано или късно, в момента, когато статичността започне да го задушва (или пък, може и да не се случи, ако не събере смелост). Но тук вече говориш за изневярата като механизъм “срещу”, докато в самия текст останах с впечатлението, че говориш за същата тази изневяра като естествена част от човешката сексуалност (или ако не е това, е нещо друго по-глобално :Р), която е извън навиците, стереотипите и принципите дори на най-идеалната връзка и която не би трябвало да наруши същата тази връзка.
Изневярата много по-често идва тогава, когато любовта, осъзнато или не, вече е “офейкала”. И тогава – да, не тя разрушава любовта. Но изневярата може да се случи и просто като не добре обмислена спонтанност и тогава вече нещата стоят по-друг начин – действа като разрушаващ връзката механизъм (във всички онези случаи, в които след една вечер, прекарана не с човека, с когото сме, дълго след това обясняваме “много съжалявам” и наистина съжаляваме).
Мислиш ли, че любовта може да бъде мислена като моногамност или полигамия? Изобщо, може ли да бъде мислена и очертавана в границите на някакви разбирания, пък било те и глобални?
Не си противореча. Аз самия търся отговорите. 🙂 Манифестът ми просто дава повод за дискусия.
“Ментална изневяра”. Нов и интересен термин, на който си заслужава да се обърне внимание 🙂
моногамията е най-голямата лъжа
😡
не съм съгласна…