16 Mar 2009

История на една демокрация

Две десетилетия след падането на желязната завеса се наблюдава израстването на едно ново поколение от млади хора в източна Европа, които не знаят нищо за комунизма.

Свободата, на които се радват днешните тинейджъри, се роди в епохалната смяна на системите от 1989 година насам. Тогава родителите на днешните деца са били в периода между двадесетата и тридесетата си годишнина – тогава е трябвало да преоткриват възможностите на нова България. Но какво свързва тези поколения и какво ги отдалечава? Със сигурност може да се каже, че в България поколенията се обединяват в тъгата върху собствената си безпомощност да променят и движат нещата в собствената си държава. Обединява ги и амбициозното желание да преодолеят тази тъга.

Комунизмът е оставил дълбоки следи в обществото, те обаче са невидими за обикновените хора. За да се изследват правилно исторически феномени, човек трябва много внимателно да се научи как да чете историята и по този начин да разбере как най-удачно да борави с нея. Разликата между различните поколения изследователи е обаче, че докато едните познават особеностите на Комунизма от учебниците и разказите на своите родители, то за други Комунизмът означава половината им живот.

Тези вторите изследват особеностите на режима под микроскоп. Анализират всички отделни части, завъртат ги, преместват ги, събират ги наново и така, като в един пъзел, се опитват да достигнат до чистата истина. Събирането на този пъзел е много важно нещо за тях, защото той не само ще даде яснота по множеството не отговорени въпроси, но и ще покаже крайната картина, облика на тяхното поколение.

Една от най-ясните части на този пъзел са масите от народ пред сградата на парламента на 14 Декември 1989 година. Огромната концентрация на хора, необузданото настроение и неописуемата атмосфера предшестваща очакванията за един нов живот. Живот, който дава свобода на чувството, че всичко е възможно. Точно тогава, гневът на масите поражда множество дебати около ектремиския характер на демонстриращите. Загрижени родители звънят на децата си от провинцията и ги приканват да не излизат на улицата, защото е опасно. Последствията се изразяват в конфликт между поколенията и шок от това, колко манипулативно влияят медиите върху хората. Този шок отприщва и “новата свобода”.

За много хора тази свобода означава свобода да се махнат… някъде далеч от тази страна, някъде далеч в чужбина.

По това време в България се поставя началото на първите години от т.н. “демократичен ентусиазъм”. Точно тогава идва големият удар. На много от управляващите постове както в държавата, така и в предприятията, младият и амбициозен персонал бива освободен и на тяхно място се връщат старите и добре познати “муцуни” от комунистическа България. Всичко много бързо се връща в познатите коловози и доста хора започват да се питат в какво всъщност са вярвали по време на демонстрациите. В този момент тези, които не са избягали от България още в самото начало, си събират багажа и просто се махат. Те не могат да се примирят, че всичките им усилия са отишли на вятъра.

Днес, за младите хора, които имат сериозна дистанция от гореописаните събития, нещата не стоят много по-различно. Те обаче не търсят непременно смисъла в историята, защото тя често си противоречи. Въпреки това, всичко е свързано с нея. Все същите протагонисти от времето преди падането на комунистическия режим са активни участници в обществения живот. Тези хора определят политиката и икономиката на България. Те определят бъдещето. За много от младите, старите лица не трябва да са в парламента, а по-скоро в съда и от там в затвора.

Точно тези стари структури деактивират младежта в страната, обезкуражават я. Младите хора нямат интерес да гласуват по време на избори. Не-гласуването води до не-промяна. Това от своя страна кара много млади хора да отидат да учат в чужбина, като доста често след обучението си те остават да търсят и бъдеще там. Причината е, че младите виждат много неща в България, които не им харесват. Виждат, че нямат почти никаква възможност на този етап да ги променят или ако имат, то срещат много пречки, които забавят до критичност процесите на промяна. Те са тотално разочаровани. Живота си тече, има алтернативи и те се възползват от тях.

реал-соц

Интересът на много млади хора към социализма идва от техните семейства, които са били в опозиция с режима. Членове на доста семейства са били жертва на този режим – пращани са в затвори, лагери или измъчвани, избивани. Тези лични драми са доста често коментирани на общата семейна маса което придава на историята личен характер. Тя става част от младите, вече не е приказка от далечна страна в далечно време. Проблемите, с които се бори страната в момента, идват от “онова време”. Корупцията, бедността и рядкото говорене за миналото от страна на политиците пораждат гнева у младите. Те си задават въпросите за вината. Защо никой не говори за лагерите, като че ли не са съществували? Разочарованията на българската демокрация покосяват българите като вирус, който бавно, но сигурно отслабва активността на гражданското общество.

Разочарование и тъга

Тази комбинация от чувства е двигателя на младите за революция и борба. Едновременно, голяма част от старото поколение са заложници на същата тази комбинация от разочарование и тъга. И при двете поколения тъгата е невъзможността ентусиазма да се превърне в нещо конкретно. Тъгата е и това, че можещите живеят и работят в чужбина, а не в България.

Освен това, доста хора изобщо не успяха да се научат как да боравят със свободата си. Тази тъга пък произлиза от собствената ни слабост и невъзможност да си помогнем. Тъга, произлизаща от иронията да бъдем свидетели на това, как нищо не се случва и колко сме неподготвени за предизвикателствата на времето.

Имало е жертви, имало е несправедливост, имало е престъпления, имало е лагери… и най-тъжното е, че днес много хора “не знаят” за тях.

Живели ли са родителите ни в една илюзия? НЕ!!! В “онзи” свят те са били принудени да виждат само хубавото, към него да се стремят и него да желаят. Това е и причината, защо за толкова много хора, от поколението на родителите ни, падането на комунизма е било по-скоро шок, който и до днес не могат да преодолеят. Шок, породен от трудностите да приемат всичко лошо, което е изплувало след промяната.

Днес, 20 години по-късно, поколенията се обединяват в търсене на начини да преодолеят собственото си безсилие. Докато по-старите инициират проекти, които да обобщят резултатите от социализма, младите, пречупвайки събитията през собствената си призма, развиват новото европейско гражданско общество на България.


Ivan Yanakiev

I'm a marketing and communications guy living in Sofia, Bulgaria. Here you may follow my thoughts and philosophy on life, love, consciousness, some cash, and everyday liberation. And desire. Because everything gets back to desire.

Leave a Reply

Your email address will not be published. Required fields are marked *

This site uses Akismet to reduce spam. Learn how your comment data is processed.