Това е драмата на българската действителност:
Българин е способен да открие компютъра, електронният часовник и най-отдалечената планета, може да даде на света хапчето Анти-Бебе, Брауновият газ и космическата храна, може дори да опакова Райхстага. Но много българи на едно място не могат нито да запълнят дупките по улиците, нито да се радват на успехите на по-талантливите, нито да бъдат толерантни към различните или пък съпричастни към по-слабите. Ние българите не сме способни да бъдем граждани на собствената си страна, защото когато сме си вкъщи предпочитаме да рушим, вместо да градим. Държим се като плашливи овце, търсещи овчар да ги „оправи“, вместо смело да защитаваме мнението и интересите си. За всичко не ни е виновна държавата, нито пък това, че комунистите са все още в парламента, а капиталистите са бивши партийни секретари. Виновни сме си Ние, защото сме прости. Българите са интелигентна нация, но необразована и потънала в невежество.
Преди 1989 година:
Политическа стабилност и система, която никой не критикува, защото хората са доволни от всичко. Комунистическият подем и растеж са стандарт за благосъстоянието на народа. Недоволството на същия този народ практически не е от значение, защото всички, които мърморят срещу комунистите, отиват и гордо гласуват за комунистите.
Резултатът е 100% избирателна активност, една партия, няма нови политици, няма Бийтълс, но има желязна завеса и студена война.
Днес:
Доверието в политиката е нестабилно, а критиката към системата се увеличава ежедневно, точно колкото се увеличава и яростта – към БДЖ, полицията, циганите, инфраструктурата, държавата, мюсюлманите, Европейския съюз, финансовата система, болниците, законите, корупцията, дупките, агентите на ДС и разбира се политиката като цяло.
Яростта в България постоянно си търси обекти към които да се концентрира, а и между другото събира по някой глас за политически каузи и партии. Резултатът е, че днес всичко е различно – ниска избирателна активност, безброй много партии и всеки път нови политици, готови на всичко да се превърнат в новите „спасители“ на България. Говори се, че на върха на пирамидата стоят същите хора от преди 1989 година. Има Бийтълс, но българите предпочитат чалгата. Членове сме на Европейския съюз и НАТО, но ни трябват визи за САЩ и разрешение за работа в ЕС.
Защо е така?
Никой не може да отговори на този въпрос еднозначно. Манталитет, дълги години комунизъм или просто къса памет – не се знае. Ако не намерим обяснение, можем спокойно да се извиним с финансовата криза – някак си е по-лесно, пък и щом хората го възприемат като аргумент, защо не.
По-интересното е, че да действаш неморално е тенденция не само в България. Подражавайки на една от извратените версии на Робин Худ, доста хора съумяват да трупат милиони, крадейки от бедните и раздавайки на богатите. От една страна имаме банки, които касират огромни печалби, рискувайки спестяванията на работническата класа. От друга страна има държави, генериращи масивни дългове, за които трябва да му мислят бъдещите поколения. Ако към това прибавим и правителствата, които не могат да се справят със ситуацията, то нарастващите недоволство и ярост стават все по-логични и нормални.
Ами сега?
Явно трябва да се научим да свикваме с появата и с влиянието на все повече и по-радикални движения и партии, обединяващи яростта на хората. Едновременно с това трябва да си дадем ясна сметка, че събития като случилото се в Катуница просто изострят радикализма, но в никакъв случай не го създават.
От сега нататък всичко се върти около един експеримент. Това може да се окаже един от най-големите демократични експерименти в историята ни. В този експеримент трябва да подложим няколко неща на изпитание:
- Функционира ли демокрацията дори тогава, когато не може да се гарантира дългосрочен добър стандарт на живот?
- Може ли да се очаква разбиране от народа, дори когато той трябва да мизерства в името на демокрацията?
- Демокрацията все още ли е най-добрата приложима управленска система, ако тя не превъзхожда икономически другите системи?
- Всъщност досега демократическите общества чрез демокрацията си ли превъзхождаха другите системи или чрез индустрията си?
Това е експеримент и ние всички сме опитни мишки в собствената си лаборатория. А яростта ни идва някак си закъсняла, защото никой от нас всъщност не желае да участва. Все пак, докато системата поставя себе си под въпрос, реалността неизбежно се радикализира. Това не означава автоматично, че радикалните отговори са правилните отговори – означава обаче, че хората имат пълното право да задават радикални въпроси.
Радикална обективност!?
Яростта е неизчерпаемия извор на радикалността. Поради това, не е лесно да се определи, дали тя е симптом на упадъка или на възхода на България. А може би и на двете?
Няма ясни отговори, но има ясни въпроси:
- Кой се опитва да мобилизира яростта на хората, като я насочи срещу слабите и срещу малцинствата?
- Кой твърди, че е крайно време да се случи това, което е трябвало да случи отдавна и кой в действителност търси нови решения на проблемите ни?
- Да се доверим ли на тези, които все още нямат отговори или на тези, които твърдят, че имат всички отговори?
- Сложността на проблемите ни се дължи на тяхното естество или на това, че не ги разбираме?
- Възможно ли е да се преодолеят всички препятствия без да се спънем в нито едно?
Аз вярвам, че отговорите на всички тези въпроси не са нито в ляво, нито в дясно. Истината и демокрацията винаги са били по средата. Днес обаче не е ясно къде точно е средата, затова ние трябва да я намерим. Дотогава само едно нещо е сигурно – ние българите сме и си оставаме едни талантливи простаци.