В стремежа си да спаси Еврото, Европейският Съюз застава все по-явно зад идеята за повече макроикономическа координация. Разбира се това би било една много добра идея, ако обаче по-рано в европейската история подобен тип глобализация не се беше провалила напълно.
Днес виждаме последствията от въвеждането на единната европейска парична единица в държави, които не са изпълнили напълно условията за това. От една страна, Еврозоната е и остава твърде неоптимална по своята фунционалност. Обаче от друга страна, въпреки недостатъците си, нейните страни-членки е необходимо да направят всичко възможно и на всяка цена, за да останат в пълен състав в нея. По този начин европейската политика се концентрира изцяло върхо запазването на разплащателната способност на „болнавите държави“. Както всички знаем, за това до 2013 година ще се грижи европейският спасителен пакет, който сътвориха страните, за да се справят с кризата. След 2013 година на негово място влиза новият и усъвършенстван „Пакт за Стабилност“, състоящ се от един „Европейски Механизъм за Стабилност“ (ЕМС). Този ЕМС ще позволява на „болнавите държави“ да вземат кредити, които обаче би трябвало да са обвързани с изключително тежки условия за получаването и изплащането им.
Достатъчно ли е това?
Не е достатъчно, защото тук не става въпрос само за справяне със задлъжняването на държавите. Основният проблем се състои в общоикономическите грешки, които не само са се родили още със самото въвеждане на Еврото като разплащателна единица, но и са продължили да се развиват и до днес. Не само правителствата, но и частните актьори в ЕС отдвана живеят над възможностите си. Това може много лесно да се докаже, ако погледнем само цифрите от балансите по текущите сметки на държавите от ЕС. Гърция, Ирландия, Португалия, Италия и Испания от 2001 година до сега без иключение са импортирали много повече, отколкото са експотирали. За сравнение, Германия през всичките тези години е отбелязвала без изкючение само излишъци в бюджета си. Но какво поражда подобна ситуация? Една от най-важните причини, породили тази ситуация, е разликата в разходите за единица труд в различните европейски държави. Например, от 2000 година до 2008 година тези разходи се покачват в Италия с 25%, в Испания с 29%, а в Германия с 0% т.е. остават константни през целия период.
Кредитите
За да могат да плащат загубите, породени от увеличаващият се импорт, държавните и частните актьори от „болнавите държави“ искаха и вземаха допълнителни международни кредити. В крайна сметка, тези кредити им ги даваха само банките и капиталовите инвеститори от страните, в които имаше глеми излишъци при балансите по текущите сметки и от там и огромно количество оборотни пари. Обаче никой инвеститор не питаше дали икономическата сила на държавите кредитополучатели ще издържи и ще може да обслужва непрекъснато покачващата се тежест на милярдите, взети под формата на кредит. Осъзнаването на това, че всъщност икономически е невъзможно на тези страни да издържат тежестта, дойде някак си съвсем „неочаквано и изненадващо“ през 2010 година.
Пазарната икономика
Пазарно-икономическото решение на този проблем би било – да правим нищо! По тази логика би трябвало тези, които дават кредитите да си понесат последствията от безотговорното раздаване на пари на неплатежоспособни кредитополучатели. Това би им било като за урок, че в бъдеще трябва на действат по-внимателно. По този начин раздаването на кредити на „болнави страни“ би се ограничило драстично, но за нещастие с това би се ограничила и тяхната въжможност да импортират стоки. В този ред на мисли, редом до драстичното свиване на дефицитите по текущата сметка, „болнавите държави“ ще трябва да се преборят и с огромните разходи за адаптацията им към тази ситуация. Вследствие се наблюдава както негативен ръст в тези страни, така и несъстоятелност на кредитодаващите. Обаче негативни последствия от едно такова решение на проблема ще има и за „здравите държави“, понеже несъмнено ще възникне значителен спад в експортната икономика на останалите страни-членки, който би могъл да причини сериозни проблеми на някои от тях.
Макроикономическата Координация
Вместо пазарно-икономически решения, се предлагат небалансирани политически такива. Различните изказвания на политици от различни страни показват колко неразбрана е същността на проблема. Точно така се планира една „макроикономическа координация“. Различни индикатори, като например текущата сметка, трябва да отразяват икономическото развитие на европейските държави. Ако някой от индексите в дадена държава прехвърли поставените граници, тогава държавата трябва веднага да започне задълбочен анализ на проблема, като едновременно развива стратегии и механизми за мигновено нормализиране на засегнатия индекс. Обмисля се, дали това трябва да важи и за излишъка по текущата сметка. Ако това стане, тогава държави като Германия трябва да бъдат задължени да намалят експорта и увеличат импорта си, като по този начин биха могли да намалят бюджетния си излишък. Както за всички нарушения, така и за тези, би трябвало да има санкции, но предложението е да бъдат обвързани с възможността страните-членки да неодобряват определени механизми за корекция на нарушението. Парадоксът тук е, че по този начин потенциалните нарушители ще „съдят“ нарушителите.
Европейският Механизъм за Стабилност (ЕМС)
Точно толкова застрашително влияе и плануваният ЕМС. Този механизъм позволява на правителствата да получават европейски пари при кризисни ситуации. Ако те обаче са сигурни, че ще ги получат, има голяма вероятност да лавират между проблемите и така да забавят жизнено важни реформи, чието въвеждане би довело до обществено недоволство като стачки и бунтове в засегнатите сектори. В този ред на мисли смея да твърдя, че колкото по-голяма е вероятността да се вкючи ЕМС в действие, толкова по-безболезнено за държавите би било получаването на кредити и едновремено с това толкова по-голям би бил броят на страните-членки, които нямат интерес от резки реформи.
Обратно към Илюзията
Едно такова макро-икономическо координиране е било вече изпробвано преди 44 години в Германия от „Политиката на Глобализиране“ на Карл Шилер. То се е провалило. Днес човек много добре знае, защо макроикономически индикатори като ръстеж, заетост и текуща сметка (тогава са ги наричали извъникономически баланси) са променливи, които се развиват ендогенно в пазарния процес. Те немогат да се плануват политически. Текущата сметка се образува най-вече (но не само) от разходите за единица труд, които пък от своя страна са резултат от заплатите и работната продуктивност. Затова е изключително важно политиката да знае със сигурност къде, кои заплати, кога и с колко да се променят, за да се получат желаните положителни ефекти върху цената за единица труд и с това и върху текущата сметка. Точно това е и днес илюзията в динамичната и високооборотна икономическа система, в която всяка промяна на тарифите някъде в Европа, може сама по себе си да повлияе на правилата в паралелни политики, като евентуално непредвидливо ги промени. Това е и начинът, по който се определя колективното трудово договаряне на тарифите, така че политиката да няма силата да се намеси. Евентуалната намеса в подобна автономия би могла да се превърне в основен правен конфликт. Освен това, съществуват множество възможности за тарифни договаряния, в които не може да се намесва държавата, и в които цената на заплащането може сериозно да бъде покачена. Още по-малко обаче може политически да се планува продуктивността на работата, която основно зависи от желанието за иновативност и способностите на всеки един предприемач.
Закючението
Убеден съм, че щом макроикономическият политически контрол на тогавашната могъща национал-социалистическа Германия е бил невъзможен, то тоава подобен контрол между 17 суверени, демократични държави със 17 различни законодателства и традиции е още по-невъзможен.
Всичко това ме кара все по-често да се питам дали в дългосрочна перспектива остават наистина само две реалистични опции за Еврозоната. Или „здравите“ и „болните“ държави, въпреки усилията си, все пак ще поемат по различни пътища, или ще трябва да се въведе едно наистина тежко финансово изравняване между страните-членки, при което „болните“ ще трябва да получат огромни финансови компенсации от „здравите“.
Човек може на този етап само да подозира кой вариант е по-вероятен.
В отворения в кавички извод на Иван Янакиев обаче има повече песимизъм. Наскоро прочетох, че и Сорос мисли така по този въпрос. Еврозоната е безспорно под съмнение. Сега гърците поръчват пицата, Германия и Франция плащат. Неслучайно много страни искат връщането на националните валути, така всеки ще си знае сметката, но кълпазаните няма да искат. На всичкото отгоре не е само в Гърция вече проблемът. Много са слабите икономики в Европа, които искат кредити, но ще имат ли производителност, за да ги върнат? За жалост някои от тия държави са харчили на зелено и сега вече имат сравнително висок стандарт. А ограниченията водят до остри социални сблъсъци. Това разклаща Евросъюза. Но вижда се, че Англия, Дания, Чехия и др. не си сменят валутите – не пожелаха общата паница. Може би само на банките това статукво им харесва. Така по лесно могат да лапат…
Хубава статия! Но, защо вместо да се притесняваме за недостига на парични средства за внос, не се концентираме в инвестиции за повишаване на собственото ни производство в крайна сметка?
Говори се, че ЕС ще се разпадне в обозримото бъдеще. Също, че е възможно преди това да се въведе втора европейска валута, която да се ползва от по-слабите икономики като нашата
Съгласявам се с мнението и на Панчев и на Ал Булгари.
Точо това е един от начините да се повишават приходите в хазната, когато експорта е по-голям от импорта. Но за да се постигне това са нужни много политически и икономически решения и действия … а и не само това. При това положение наистина не е лесно да се увеличи вътрешният пазар, ако няма външно търсене. Външното търсене може да се увеличи по много начини, но едни от най-ефективните по мащаби са популяризирането на даден сектор, интер-регионални икономически сътрудничества, изграждането на регионален идентитет, привличането на чуждестранни инвестиции или развиването на определен сектор чрез навлизането на играчи като транс-национални концерни на националния пазар.
Ако не приемаме прекалено навътре писимистичните изводи, до които съм стигнал в статията, и погледнем ситуацията от друг ъгъл, тогава ще се убедим, че нито Еврото ще отпадне като парична единица, а още по малко Европейският Съюз ще изчезне от картата на света.
Това е така, защото по-реалистичният вариянт с отпадането на Еврото би довел до огромни катастрофални икономически последствия в цялият ЕС. За политическите последствия, изобщо не ми се говори до какви мащаби биха стигнали. Както беше казал още през втората световна война един многоуважаван от мен човек “Народите с единна парична единица никога не воюват един срещу друг”. Верността на това изказване се доказва в последните десетилетия.
Сега, имаме Еврото, имаме и проблемите. Всичко останало не е важно. Важното тук е, че се работи за отстраняване на проблемите и Еврото остава една от най-стабилните валути. Сега всички държави работят и се обвързват с невероятни задължения и условия, но само и единствено за това, да се запази икономическата и политическата стабилност и сила, да се запази конкурентноспособността на 27-те държави, да се запази мира и демокрацията сред всички 500 милиона души на територията на ЕС.
Уважаеми анализаторе, Иван Янакиев. Подкрепям правилните Ви възгледи и заключения, но ако вдигнете малко глава, ще забележите, че вие отразявате само част от един глобален световен проблем в сърцевината на който се намира държавата Съединени Американски Щати с тяхната световна валута и необятните им търговски дефицит, държавен дълг и бюджетен дефицит.
Отбелязвате един чудесен факт, адмирации – “не само правителствата, но и частните актьори в … отдвана живеят над възможностите си”.
Това, че Германия е на “+” е само преходно положение, благодарение на това, че САЩ, Великобритания и други благоденстващи ЕС държави са на “-”.
Общият баланс Първи-Трети свят е дълбоко дефицитен за Запада и този проблем всъщност заслужава обстойното изучаване и прогнозиране.
Здравейте,
Благодаря Ви за коментара. Аз не съм имал за цел да отразявам нито един глобален и световен проблем. Първо, защото ще бъде много голяма по обем и усилия работа и второ, защото има голяма вероятност да навляза в територията на конспирациите, което чисто професионално немога да си позволя.
Всъщност, Германия има излишък само по текущата сметка, в сръвнение с другите страни от Еврозоната. Общото задлъжняване на страната (англ. national Debt) е сръвнително малко и възлиза на около 1.938.154.750.375 евро. Тази цифра не е точна, защото в момента се увеличава на секунда с 2.279 евро. На глава от населението се пада по 23.723 евро дълг. В САЩ задлъжняването е 14.202.290.695.731 долара, което е около 45,723 на глава и се увеличава с 58.459 долара на секунда.
Но това увеличаване и големината на дълговете немогат да говорят за причините. А те може да са много – дали САЩ или политиката на ФЕД причиниха кризата, дали Азия със множеството си катаклизми и нестабилни правителства или простото увеличаване на цената на бензина през 2007/2008, което накара цените да скочат до небесата и така блокира напълно някой икономики. Това е недостатъка на глобалните пазари.
Незнам, има различни теории – но днес бензина в Германия беше 1,60 евро и любимото ми хлебче в пекатната от днес струва 1,30, а миналата седмица беше 1,00 евро.
Поздрави,
Иван Янакиев