Аз съм приятел на европейската интеграция, защото тя, сама по себе си, е един много важен и едновременно уникален проект за мир. Но когато дойде въпросът за това, как конкретно би трябвало да изглежда тя, аз виждам една огромна и все по-спешна нужда от дискусия по тази тема в рамките на ЕС.
С приемането на Лисабонския Договор се подсигури и бъдещият трансфер на още повече допълнителни правомощия и компетенции от национално ниво в посока Брюксел. Това например се изразява ясно както в областта на енергетиката, така и в туризма, например. При това положение, няма как да не изразя загрижеността си относно постоянното отмиване на “Принципа за Субсидиарност” от лицето на Европа. Това в никакъв случай не означава, че съм против по-дълбоката интеграция в ЕС, но съм на мнение, че моментното развитие върви в погрешен път и най-вече, че дебатите относно европейската интеграция се водят неправилно и то от доста време.
Да вземем за пример кризата в Гърция: генералната грешка е, че страната е изобщо приета в Еврозоната.
Още през 2005 година Гърция е едновременно европейски шампион и по футбол, и по дългове. Тогавашният европейски комисар, отговарящ за Еврозоната, г-н Алумниа задейства първия в историята процес срещу финансов дефицит на страна-членка от ЕС. Дефицитът на Гърция по това време беше 5,5%, което е далеч над допустимата граница от 3%, определена в Пакта за Стабилност на Еврозоната, изготвен по време на въвеждането на общоевропейската валута. Тези числа засилиха още повече значението на и без това ескалиралия скандал около разкритията, че Гърция е влязла в Еврозоната само въз основа на фалшифицирани от правителството данни за дефицита в страната. Тoва пък от своя страна означава, че Гърция от 2001 година насам не е преставала да е в нарушение на Пакта за Стабилност.
Интересно е обаче, че по това време да се правят компромиси срещу нарушенията на Пакта за Стабилност беше доста честа практика в ЕС и може би най-голямата грешка, положила основите на сегашната криза както в Гърция, така и в ЕС. С това искам да припомня незачитането и погазването на пакта от страна на Германия и Франция в периода 2002 – 2005 година, което също беше доста голям скандал.
Тези са и основните причини днес в ЕС да не съществува инструмент, който да може ефективно да дисциплинира непрестанно увеличаващите дълговете си страни. Поради това сега и българският данъкоплатец ще трябва да плаща за желанието на Гърция най-после да започне с реформите.
Защо това е проблем на дебатите отностно интеграцията?
Защото Европа спешно се нуждае от повече обща икономическа политика! В момента усилията са концентрирани прекалено много върху социални или фискални теми и въпроси. Вместо това, Европа трябва да се погрижи за сериозния проблем, една държава да не прави дългове за сметка на друга, защото само така може да се гарантира дълъг живот на Еврозоната.
В този ред на мисли не мога да прикрия и огромното си притеснение относно ситуацията засягаща и България. Във всяка една от 27-те страни-членки съществува голямо разминаване между същинското значение на Брюксел в законодателството и реалното възприемане на ЕС от съответните национални икономика, политика и общество.
Голяма част от хората все още не осъзнават, че над 80% от приетите закони в България, всъщност се изготвят или директно в Брюксел, или биват приети от парламента въз основа на направено предложение от ЕС.
Причина за това разминаване е, че ЕС е все още прекалено абстрактна материя за обикновения европейски гражданин, какъвто е и българинът. Разпределянето на правомощията сред европейските институции, както и самата бюрокрация в ЕС, не са идентични с познатите такива на национално ниво. Това води до объркване и разбира се до неразбиране, увеличаващи се още повече след приемането на Лисабонския Договор.
Този договор има много предимства, но той в никакъв случай не предвижда механизми за контрол на държавните дългове. Това е и основната причина да се притеснявам за бъдещето на Еврозоната, която е и моментната и заветна цел и мечта на българската икономическа политика.
Европа стои заклещена в една дилема!
От една страна ЕС трябва да помогне на Гърция, за да предотврати негативните последствия за еврото. От друга страна обаче, тази финансова помощ ще покрие част от дълговете на Гърция, но в никакъв случай няма и не може да въздейства на прокарването и успешното реализиране на необходимите реформи в страната, които зависят изцяло от ситуацията в гръцката политика и общество.
Когато към тази дилема прибавим и евентуалната възможност кризата да се разрастне още повече в европейски мащаб, поради това, че Португалия, Испания и Ирландия също имат огромни финансови проблеми – тогава, решаващ фактор в краткосрочна перспектива остава само запазването на способността на Гърция да си плаща сметките. Затова ЕС трябва да направи всичко възможно Гърция да не фалира, защото и без реалната инсолвенция на страната, в ЕС съществува реална опасност от огромна инфлация.
На фона на това, дори не мога и да си помисля, а още по-малко да правя прогнози за това, каква би била картината в ЕС, ако Гърция наистина фалира!
[...] Европейският шампион по правене на дългове – Гърция влезе с фалшиви данни в Еврозоната през 2001 г. Повече по темата прочетете тук. [...]