Преди няколко дни прочетох едно стихотворение, което ми направи сериозно впечатление и ме накара да се замисля за много неща. Авторката е още ученичка, казва се Пламена Илиева – младо и талантливо момиче от малък български град. Освен това не живее в България и по всеобщата логика, в комбинация с възрастта й, доста хора биха си помислили, че тя носи и изгражда в себе си една друга не-българска ценностна система, че дори може би възприема “чуждото“ много повече като “свое” от колкото “своето”. Същата тази “всеобща логика“ заклеймява младите хора като Пламена Илиева, като ги класифицира като емигранти, които не само никога няма да се върнат в родината, но дори и не се интересуват какво става в нея.
Радвам се, че Пламена се съгласи да побликувам стихотворението й, за да имам повод да кажа на всички песимисти в България, че е време да се замислят, дали точно тези българи, които наблюдават ситуацията в страната от “орлов поглед” не са най-загрижени за България. Дали точно тези, които сега са далече, не са онези, които ще поведат страната към така желаната “промяна”.
Когато прочетох стиховете на Пламена за първи път, ми изплуваха автоматично няколко въпроса в съзнанието. Първо се сетих как преди време младите пишеха за любов, а днес по някаква причина пишат за политика. Толкова ли ги боли за това което виждат в България? Когато споделих това си мнение с една приятелка, тя ми каза, че не съм прав, защото всеки пише за това, което го интересува. Може и да е така, но все пак не мога да си обясня, какво би накарало едно младо момиче, което стои на прага на бъдещето си и тепърва се ориентира на къде да поеме, да пише толкова разпалено и със загриженост за абсурдите в родината си… и защо преди не е било така.
Второ, трябва да призная, че изпитвам все по-голям респект към поезията. Въпреки че никога не съм бил голям почитател на този литературен жанр, мисля че от сега нататък ще чета малко повече стихове. При мен, предполагам и при други хора, поезията не присъства в ежедневието. Дори имам чувството, че толкова съм се отдалечил от този жанр, че когато случайно се сблъскам с него, той е винаги нещо ново, непознато и интересно. В поезията като цяло, адмирирам най вече таланта… таланта, с толкова малко думи да се кажат толкова много неща. Хората, които владеят това изкуство, респектирам искрено. Може би, защото на мен ми липсва тази дарба и когато искам да кажа нещо, то винаги го правя в масивен текст.
Надявам се следващите редове в рима да ви харесат и ще се радвам ако изразите мнението си като коментирате, анализирате, просто дадете своята оценка или препоръка.
***
Нещо не е в ред със битието.
Нещо е объркано в самите нас.
До вчера сякаш още бях момичето,
което се присмиваше на глас
на всички необмислени закони
и всички каламбури на властта.
А днес във парламента виждам примадони,
прегърнали със страст престъпността.
Във сластен танц целуват се взаимно,
опипват се по нежните места.
А ние чакаме почти наивно
да облекчат на всички участта.
Да, нещо не е в ред със битието
във тази вече рухнала страна.
Да вдигат паметника на прасето
с бухалката и бръсната глава-
така поне на всички ще е ясно
кого избираме за депутат.
И бабички червени, сини, бясно
пак ще гласуват на инат.
Даа, нещо не е в ред с нас самите,
стоим пак безучастни отстрани,
почесваме се умно по брадите,
а после- пак безкрайните псувни.
Не е ли време да се хванем за кибрита
и сухите дърва да изгорим?
Не искам пак отново да ни врътнат
и после четири години да мълчим!
И да търпим… търпим…
10/02/2009
Пламена Илиева
Не, политиката не е изместила любовта. Това няма как да стане.
Просто тя вече не е нещо, което се решава “някъде там”, извън и независимо от индивида. Макар и все още подсъзнателно, вече се разделяме с нейното старо разбиране като област на боравене с технологичните лостове на властта – наместо което под “политика” все повече разбираме съвкупността от чисто човешките въпроси “накъде вървим”, “натам ли трябва да вървим” и “какво правим, за да вървим натам, накъдето трябва”.
Политиката се превръща все повече в област на лична оценка, мнение и съпричастност. Накратко: в личен въпрос.
Точно както и “общество” все повече започва да значи съвкупност от личности, а не безличният и обезличаващ “колектив” от соц миналото.
Не бих казал, че появата на “политическа поезия” е най-същественият признак за този процес; още по-малко – че тази поява може да бъде мерило за това докъде процесът е стигнал.
Но процесът е налице, и това е важното.
Той не заплашва нито любовта, нито факта, че поезията е нейна запазена територия. Просто добавя нещо ново към това, което представляваме самите ние.
подкрепям напълно Зелен Бетон (ама само за мнението му, щото аз си искам Зелената гора)
Няма как любовта да бъде изместена от поезията!!!
Та самата поезия съществува, заради любовта!
По принцип се сещаме за политика, покрай избори или некой скандал . . . Надявам се момичето да има своя позиция и да я отстоява, както и да се учи от грешките си!
Хубаво е да се появяват и такива стихове . . . все пак ‘в началото бе словото’ . . .
между другото, нашата, българска поезия е по скоро “политическата” . . .
Ботев възпя героите, Вазов – подвига и саможертвата в името на българското, Смирненски -образа на революцията, Вапцаров -личността!!!
а лично аз, любовна лирика си спомням само Дебелянов!
Яворов е толкова разностранен и богат, че не мога да го нарека само ‘любовен’ поет, макар да е написал най-хубавото – ‘Две хубави очи’
колко поети на любовта познаваме? Колко стихове можем да рецитираме от тях! Колко пъти се сещаме да четем за любовта?
Аз за съжаление не се сещам за стих, който мога веднага да рецитирам… особенно за любовта! Жалко нали!?
Много ми хареса това, че поезията съществува заради любовта. Може би и от малкото ми познания в тази област не се бях сетил и за това, че българската поезия е по скоро политическа… но смея да се съглася.
Поздрави
Да, вероятно така че е