Както обикновено оказа се, че в България има много чудеса, но всички са за по един ден. В този коментар визирам поредния митинг пред Народното Събрание, който този път е под наслов “Спрете да крадете!”. Освен това, демонстрацията е белязана с фундаменталния номер 8, символизиращ успехи и световна слава в български контекст.
Но с какво се откроява номер 8 от предходните? Като за начало със скука. Явно на “кучетата” им писна да лаят по тази тема… изчерпаха се и вероятно им трябва нова провокация. Друга видима разлика е броят на полицейските части в района на протеста. Е добре, все пак отговарят на броя на присъстващите протестиращи, които пък от своя страна едва ли са били повече от депутатите в парламента. Под депутатите в парламента разбирам само тези, които днес са решили да отидат на работа. Липсата на провокатори също е спомогнала за увеличаване на градуса на скуката, което говори или за намаляващо политизиране на протестите, или за реален неуспех на същите, което пък е накарало политическите структури да не проявяват вече интерес към политизирането им, или пък полицията толкова добре си е свършила работата, че вече никой не смее да вандалства. Кое от всички най-добре характеризира действителността, оставям като отворен въпрос под реторична форма.
Сходното между номер 8 и предишните протести е, че основното искане и този път е оставка на цялото правителство. Но дори и това искане е изменило идеологията и идеята си, а може би и градуса на толерантността си, защото според протестиращите, правителството трябва да си ходи, но не задължително и министъра на вътрешните работи Михаил Миков. А може би и г-н Миков да е станал по-симпатичен през последните няколко седмици… не знам?!
Този път обаче студентите и гражданските организации на протеста са доста по-подготвени, като са изготвили стратегия за развитие и обществен контрол. Основните точки в нея са икономическо и социално развитие чрез образование, научни изследвания и нови технологии, реализация на способни млади хора в България, както и политика за развитие на страната ни, конкурираща ни с най-развитите държави и общества. Въпреки че аз лично се съмнявам тази стратегия да е изготвена от горепосочените хора, защото ми изглежда като “copy-paste” и то дума по дума от добре познатата Лисабонска Стратегия от 2000 година, все пак е интересно как тази програма би могла да изглежда пригодена към българската действителност. Наистина много интересна конструкция на стратегията, въпреки че от всички хора на митинга, сигурно едва десетина човека знаят какво точно пише в документа т.е. какви са конкретните методики и инструменти за осъществяването на отделните точки. За особено амбициозен проект намирам последната точка, която се занимава с това как България да развие политиката си така, че да може да се конкурира с най-развитите държави и общества. За съжаление не само повечето хора, които сляпо подкрепят протестите, но и аз, нямаме достъп до тази така интересна информация.
Поканата, която представители на протестиращите са отправили към народните представители с идеята да излязат пред тях, за да се видят със своите избиратели и да премахнат поне за един ден съмненията, че не се явяват на работните си места, също е останала неразбрана от депутатите. Някак си депутатите са били раздвоени между това, дали наистина по този начин ще покажат на хората, че все пак работят или по скоро ще се изложат пред “богопомазаните” си колеги, като се разкрият, че са отишли на работа вместо например на почерпката по обяд с депутата Пламен Ранчев. От тази сложна дилема, пред която са били изправени тези от българските депутати, които все пак са били на работните си места в парламента и решението което са взели т.е. да не се покажат навън кристализира едно явно много характерно качество на народните представители в страната, а именно задружността. Тази задружност, подкрепа и морал във взаимоотношенията им говори много за способността им за работа в екип, за това колко лесно и безпроблемно преодоляват конфликтите, като по този начин стигат до бърз и адекватен консенсус по важни и неотменни въпроси, засягащи “екзистенциалния им минимум“.
Все пак от всичките 240 предтавители на народа се оказа, че за двама депутати от опозицията – лидерът на СДС Мартин Димитров и главният секретар на партията Иван Сотиров, както и за един от управляващите – Янаки Стоилов от Коалиция за България, нароодът е важен не само по време на избори. Единствено те се осмелиха да излязат и поне привидно да покажат, че България е демократична страна, където не някакви богоизбрани лидери, а народът е този който управлява.
Но отговора на тезата, която си поставих в началото, все още ми убягва. Защо затихнаха протестите? Къде са ентусиастите? Какво ги прогони? Това новото чудо за един ден ли беше? Или правителството вече работи добре и няма нужда от свалянето му?
При всички положения, това че фоторепортерите, операторите и полицаите са превъзхождали числено шепата участници в поредната демонстрация, замислена като граждански протест срещу управлението, говори само по себе си за това, колко непоследователен в действията си и колко неподготвен за промяна е българският народ. Отсъствието на една съществена група граждани, които не просто подкрепяха студентите, земеделците, пчеларите в техните изяви, но и очевидно бяха организирани от обща цел, също говори за нарастващата липса на интерес от страна на организаторите им (които и да са те – не искам да спекулирам). Третата група – на всички, които не принадлежат към някоя от горе споменатите, може би се разочарова от политизирането, спекулацията и като цяло панаиризирането на предишните протести, като съответната реакция беше – нейното отдръпване.
От друга страна, липсата на протестиращи може да се обясни и с отдръпването на политическите партии. Дали точно политизирането на демонстрациите не беше ключа към успеха им? Изглежда, че партиите, колкото и добри или лоши да са, изразяват и кондензират в себе си определени обществени нагласи. Освен това, партиите са инструмент за групиране на интереси т.е. групират хората с общи интереси, които хора по една или друга причина се мобилизират чрез партийната си принадлежност и излизат на демонстрации и протести, за да защитят интересите си и идеите, в които вярват и които са ги групирали в партията.
Друг, но доста абстрактен аргумент за липсата на желаещи за “промяна” е българщината. По-точно този типично нашенски манталитет, чиито методики целят единствено и само бързо и лесно осъществяеми проекти. Защото българинът не обича де са занимава дълго време с напрягащи го и усложняващи ежедневието му странични ангажименти, та дори и те да са свързани с бъдещето му. Българинът предпочита да си купи шофьорска книжка, без да знае да управлява автомобил, защото курсовете го напрягат. Българинът иска да има магистърска титла по икономика, без да бъде студент, а дори и да бъде, то без да учи, защото купоните и пиячката по заведенията са къде по-интересни от учението. Затормозява го и активното гражданско общество, защото то означава единство и постоянство, а под единство българинът не разбира дългомесечно кибичене по митинги, докато не постигне своето. Не, под единство той разбира по-скоро задружието в тесен кръг и по на ракия в някоя кръчма. Та тогава след няколко ракии евентуално може да се мотивира и да излезе на улицата да защитава гражданските си права, но не по-дълго от един ден… защото иначе ще се затормози. А и понеже българинът много добре разбира от политика, то той добре знае, че ако с един протест не успее да смъкне правителство за един ден, то няма смисъл да се занимава повече, защото ще отнеме доста от скъпоценото му време, потенциал и енергия.
Този начин на мислене и манталитет са до такава степен характерни за българското общество, че дори структурите които го изграждат (административни, обществени и социални) са така сформирани и програмирани, че да обслужват този му начин на живот. И това важи не само за шофьорските книжки и образованието, но и за начина на живот в страната като цялостна система.
Жалко, че Бай Тошо и други като него вече ги няма, че да ни “оправят”, защото сега трябва сами да се оправяме и ни е много тягостно за което. Но не, българският народ намира вратички, защото сме тарикати. В този контекст искам да коментирам националното представително изследване на НЦИОМ, направено от 28 януари до 4 февруари 2009, което показва, че 77% от населението одобрява членството ни в ЕС. Тук оставям на страна нееднозначността на това проучване. Също така няма да коментирам колко съм радостен от тази новина. Това ще го направя друг път, сега ще се концентрирам върху досега направения анализ и в този ред на мисли съркастично ще коментирам това изследване под формата на реторичен въпрос. Дали проведеното след последните феноменални протести проучване не отразява точно апатията на народа по повод активността му в гражданското общество и не поставя въпроса за една нова алтернатива в български стил, а именно надеждата ЕС да ни “оправи”? Дали еврофилията не нараства именно заради това, че се надяваме пак някой да ни нарежда нещата в собствената къща, вместо да се погрижим сами за себе си? Тези въпроси също оставям отворени, като пак казвам, че според мен, ако човек не си ги задава в този контекст, то като цяло, от нарастващия европозитивизъм можем само да профитираме, като се имат предвид обстоятелствата, пoд които се намира страната ни.